Петър Дънов

БЕИНСА ДУНО (ПЕТЪР ДЪНОВ)

Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно) е гениален философ и мислител, създател на идейното движение на Бялото братство в България в началото на ХХ век. Той е признат за духовен учител от световен мащаб от личности като Рудолф Щайнер, Йогананда, Кришнамурти, Алберт Айнщайн, папа Йоан ХХIII, а неговата всеобхватна философия на живота се изучава от хора по целия свят.

Духовното му наследство във вид на беседи, изнасяни пред слушателите в продължение на 44 години, се помества в близо 150 тома, към които можем да прибавим написаните лично от него книги и голямо количество писма до ученици. Процесът на стенографиране, разшифровка, редакция, подготовка за печат и издаване на около 3888 беседи, със средно количество страници около 25, се помества в живота на българи от три поколения. Той е свързан с драматични събития, тъй като след 1957 година дейността на Бялото братство в България е преследвана от комунистическия режим, изпъстрен е с вътрешни борби в самото Братство, а също със себеотрицание и многогодишен труд. Публикацията на последните оригинали на беседи от Държавен архив приключи през 2009 година. Така словото на Петър Дънов – Учителят Беинса Дуно е вече част от духовното богатство на България и света.

Както всички велики духовни учители, Беинса Дуно говори на един символичен и много точен език, в който обаче има вътрешен и външен смисъл. В спомените на учениците му четем: “Той говореше обикновено тихо, без никакви риторични ефекти, ала макар и тих, гласът му проникваше далеч. Той говореше със спокойни, плавни, хармонични движения, изразителни и ясни, както неговото Слово.” Фактът, че беседите са в говорима форма, създава големи трудности и спорове за начина на издаването им и до сега.

От март 1914 до декември 1944 година, когато Учителят си заминава от този свят, неговите беседи се записват от стенографи. След 1922 той изнася беседи по 3, а по-късно и по 4 пъти седмично пред различни по състав аудитории. Натрупаните през годините стенограми имат различна съдба. Приблизително една трета от тях се разшифроват, редактират и издават веднага. След 1944 остават разшифровани беседи за около 51 тома, които Общество Бяло братство успява да издаде, като създава своя печатница, а има и един масив от неразчетени стенограми с разчитането на които се заема една от трите стенографки – Елена Андреева. През 1957г. когато комунистическия режим започва обиски и изземване на литература, Братството укрива неиздадените беседи в 4 екземпляра на различни места в страната и чужбина.

Настъпва дълъг период на външен застой в живота на духовното общество. Учениците се връщат към времето прекарано с Учителя си: ”Работата, който Той извърши, е колосална по своя обем и значение. Той беше неуморим работник, строг към работата си и същевременно любящ. При все това той я извършваше тъй просто и тъй естествено, както дишането. Като че ли никакви усилия не правеше.” „В живота на Учителя се чувствуваше космичен ритъм. Някакво велико, светло, радостно бъдеще проникваше във всичко, което той вършеше и говореше,” спомнят си те. По това време Елена Андреева прави изключително пълен и точен хронологичен каталог на държаните беседи.

След 1944 започва и полемиката за редакцията, на която се подлагат беседите, при подготовката им за печат. Стенографката Паша Теодорова, която единствена стилизира беседите, е обвинена, че не редактира, а прерасказва съдържанието. Нейната цел е по-стегнат, ясен за разбиране текст с логични връзки между пасажите. Противниците ѝ дават примери от изказвания на Учителя като: „Имайте предвид, че в това, върху което ще ви говоря, всяка дума има особен смисъл. Когато употребявам известна дума, аз търся нейните вибрации, защото думите се определят, тъй както се определят слънчевите лъчи. Не може да произведете известен цвят, ако не произведете вибрациите, които му съответствуват.” И все пак Паша винаги е представяла приготвените за печат беседи пред Учителя за одобрение. Има обаче ученици на Петър Дънов, които стават свидетели на строги забележки на Учителя към трите стенографки да не изменят думите му. Това е малка част от аргументите на двете страни. За по-голяма яснота вмъкваме един кратък пример.

Оригинална разшифровка на беседа държана през 1937г.:

Една дума, която ви казах,“стани” трябва да я разбирате. Ако кажеш “стани” и не може да станеш, разбрал ли си думата “стани”? – Не си я разбрал. Но щомъ като кажеш “стани” и ставаш, ще разбереш, че си силен.

Същия текст, редактиран от Паша Теодора и издаден през 1937г.:

Всяка дума, всяко изречение, което човек изговаря, трябва да бъде напълно разбрано. Разбрано е онова нещо, което изразява не само формата, но и съдържанието, и смисъла си. Запример, ако кажете на един болен човек да стане, а той не става, разбрал ли е тази дума? – Не я е разбрал.

По подобен начин са редактирани повечето от близо 100-те тома с беседи, издадени до 1951 година в България, които в момента се преиздават.

През 70-те и 80-те години на ХХ век д-р Вергилий Кръстев започва да записва спомените на учениците на Петър Дънов, тяхното документално наследство и се опитва да се добере до неиздаваните оригинали на беседите, разпръснати и местени из цялата страна. Д-р Кръстев е против редакцията на словото на Петър Дънов. След промените в страната през 1989г., той разполага с огромен документален архив и иска да издаде непубликуваните оригинали без изменения. Започва издаването на поредицата „Изгревът” – многотомен сборник със спомени на ученици на Учителя. И в края на 1996г. набира доброволни екипи от цялата страна и организира подготовката за печат на непубликуваните стенограми.

Принципите на работа при тези издания са както при публикация на исторически документ. Внася се подходяща пункуация, за да стане текста максимално разбираем, намесите на редактора са обозначени с прави скоби, диалектните и остарели думи са пояснени под линия и т.н. В оригиналните разшифровки на беседите има една привидна разхвърляност на изложението. Този подход към темите наподобява привидната разхвърляност в природата, която всъщност е в съвършен порядък. Изключително деликатните духовни теми на тези беседи изискват прецизност на израза, затова Учителят никога не поставя рамки и строги определения. Той дава свобода на читателя да разсъждава и да прилага изложените правила със свое вътрешно разбиране. По тази тема една от стенографките споделя: “Неговата същност беше заключена с много ключове и той отваряше само ключа, който трябва да отвори. Винаги съм усещала, че говореше само това, което иска да каже.”

Ако се върнем назад, когато съвременниците на Петър Дънов подготвят беседите му за печат, виждаме, че те са били мотивирани и от желанието той да бъде лесно разбран и приет от обществото, тъй като реакцията на православието по онова време прездизвиква хули и клевети към неговата личност и проповеди. В наши дни обаче, добре информираното и отворено към духовност обществено съзнание цени и търси  автентични свидетелства, които прецизно очертават една нова, общочовешка, изотерична философия, родена в България през ХХ век.